Но една синя пълнолунна нощ овцете чули надигащия се някъде отдолу зловещ вой, същия оня вой, който не може да не се познае и не може да се забрави. Разтърсени от страх те се скупчили до огромен, нащърбен от ветровете камък, като се опитвали да се скрият колкото се може по-дълбоко във високата трева. Но тази нощ нападение нямало. А когато през следващата нощ луната отново изгряла, пак се разнесъл същият вой.
Този път идел съвсем отблизо и затова звучал още по-яростно и страшно. Недалеч по скалите замрели остри сиви сенки, а в храстите се замяркали студени жълти светлинки. И изведнъж няколко вълка се откъснали от мястото си и се спуснали към стадото.
Но внезапно на пътя на разярените хищници се изправила фигурата на овца, която по-рано, преди тази нощ, никой не бил виждал сред стадото. В лунната светлина вълната и изглеждала изтъкана от златна прежда. Златно било и лекото сияние около главата и. Но най-необикновени били очите на Златната овца - огромни, изпълнени с незнайна светоносна сила. В тях имало толкова необяснима мощ, че вълците спрели като по команда.
Козината им настръхнала, очите засвяткали с бесен огън, злобен рев огласил поляната. Но не успели хищниците да се доближат до дръзката овца, необяснима сила здраво ги държала на мястото им. А Златната овца, спокойна и мълчалива, стояла насред поляната, без да се страхува нито от воя, нито от горящите с безсилна злоба вълчи очи. Тя гордо препречвала пътя на вълците към огромния камък и скупчените зад него в смъртна заплаха овце.
Но ето, че начело на глутницата се изправил побелелият Водач, покрит с белези от стари бойни рани. И сега нито един от вълците не се опитвал да се отклони от страшната битка - плахостта при вълците, както и при хората, никога не била на почит. Но и Златната овца не познавала тази слабост. Без да трепне, тя стояла на същото място...
Иззад планинския връх се появила луната и дружната бойна песен на вълците огласила наоколо, песен, от която кръвта на овцете замръзвала в жилите, а сърцата им спирали да бият. Безстрашната застъпница направила крачка напред и тутакси първите редици сиви хищници били отхвърлени върху камъните само от погледа и. Съща била участта и на следващите редици нападатели. Водачът изпращал в боя най-изпитаните, непознаващи страх бойци, но и те търпели неуспех. Тогава инстинктът на закаления в сражения предводител му подсказал, че Златната овца трябва да се обгради, като не и се позволи да използва вълшебното си оръжие. И Водачът наредил на воините си да се пръснат из поляната.
Златната овца мигом разбрала коварния замисъл на Водача и започнала да отвежда стадото към най-отдалечения край на поляната. Това ядосало Водача, но той само презрително се озъбил, като си спомнил, че там, където отстъпвала боркинята, поляната свършва с дълбока пропаст. Близостта на желаната победа го въодушевила и той повел глутницата си в последен решителен бой.
Златната овца не трепнала. Само сиянието над главата и станало малко по-ярко. Тя знаела, че там, отвъд пропастта, има още една поляна, заобиколена с остри непристъпни зъбери, и ако стадото успее да се озове там, то никога вече няма да бъде подвластно на разбойническите вълчи закони.
Златната овца се напрегнала, събрала в едно всичките си сили, след това хвърлила няколко решителни погледа към стадото си и овцете като по сигнал започнали една по една да скачат в пропастта. Не, те не падали в гибелните глъбини, а подчинявайки се на погледа на Златната овца, се пренасяли оттатък, на посребрената от лунна светлина поляна. Вълците не знаели за опасността, като лавина те се спуснали към края на поляната и след миг страшен предсмъртен вой огласил пропастта и близките планини.
Само Водачът успял да се задържи на края на бездната.
Мълчаливата луна ярко огрявала двете малки фигури, тръгнали една срещу друга. Студените очи на Водача излъчвали презрение и безпощадност.
Чудните очи на Златната овца били изпълнени със светлина и великодушно състрадание...